English
Последвайте ни: Facebook Twitter RSS
Меню Търсене
Извънредни новини
Начало Блог Свити, пръстите на ръката правят юмрук

Блог

Добави коментар

Свити, пръстите на ръката правят юмрук

Преди много години, на 1 август 1975 година в Хелзинки лидерите на 33 европейски държави плюс тези на САЩ и Канада подписаха общ документ, наречен Заключителен акт. Той фиксираше следвоенните граници между държавите в Европа и на практика представляваше мирен договор между всички участници в него. Тогава стана популярен лафът, че този състав от 35 държавници, подписал Заключителния акт, дори да беше поставил подписите си под телефонния указател, пак щеше да представлява историческо събитие.

Оттогава минаха много години. Утвърдените от Заключителния акт граници между европейските държави вече не съществуват. СССР се разпадна, Чехия и Словакия се разделиха мирно и културно, Югославия се хвърли в един гърч, в резултат на който над 100 000 човека загинаха, а над два милиона потърсиха убежище извън Балканите. Родиха се нови държави, нови претенции, нови проблеми, но онзи лаф за историческите подписи под телефонния указател остана.

Днес имаме повод да си го припомним. Българският премиер Бойко Борисов събра в София лидерите на шест държави от Западните Балкани, за да ги срещне заедно помежду си, а и те да разговарят с представители на Световната банка и Европейския съюз. Двама президенти, трима премиери плюс един министър, без да броим българските представители.

Занимавам се със Западните Балкани отдавна, ама подобна среща май не се е случвала. Пък и да съм пропуснал, че е имало някъде и някога, не е беда. Важното е, че, както се казва, срещата се състоя в точното време на точното място с точните участници. Какво повече да се иска... Е, няма да им предложим да се подписват под телефонния указател, ама самият факт, че са заедно, вече говори за много неща.

На всичко отгоре всеки от гостите дойде в София със собствена визия за това как районът на Западните Балкани може да се развива все по-успешно и как България, като председател на Европейския съвет от 1 януари може да помогне за това. И ако има общо, което свързваше всички изказвания, независимо, че все пак всеки си теглеше чергата към себе си, това е визията за района като място за динамичен растеж и облекчени до крайност връзки, които да помагат, а не да пречат.

В този смисъл европейската перспектива за всички шест държави, въпреки отделната специфика на всяка от тях, става все по-близка, а българският пример в това отношение може само да ги окуражава. И да ги ползва, разбира се, както с успехите, така и с грешките, които сме направили.

Мен лично ме радва факта, че с активната си роля напоследък по отношение на Западните Балкани България се връща в естествената си среда. Това е Балканският полуостров, не, хайде да не разсърдим словенците, които настояват да наричаме района си Югоизточна Европа. Може и да са прави. Та, България се върна в естествената си югоизточна среда, за която преди години имаше много силна експертиза. И аз пиша толкова текстове и приказвам толкова приказки, а все не мога да си обясня защо загърбихме силната си позиция на Балканите. Давам си сметка за някои от причините, но сега пък се радвам, че всичко си идва на мястото. И причината за това не е само предстоящото председателство, причината е в осмислянето на ползите, които страната ни може да има от това активно действие в отношенията със съседите ни.

Ето, веднага след като срещата в София завърши, българският премиер замина за Белград на втора проява в рамките на така наречения „Формат Евскиноград”- премиерите на България, Гърция и Румъния плюс президента на Сърбия. И там ще се говори за транспортни коридори, за ЖП връзки, за различен вид комуникации, за IT облекчения и за какво ли не още. Някаква нова геополитическа геометрия се ражда в нашия район, която би била невъзможна само преди пет - десет години. Някакво ново ниво на лични връзки и комуникации демонстрират балканските лидери, които пък от своя страна окуражават народите от съседните държави да очакват по-добро бъдеще.

Имам усещането, че балканците, или югоизточните европейци, изпитват силна жажда от повече общуване помежду си и най-важното, което искат от своите политици и държавници е, те да им осигурят това общуване да става по-лесно.

При подобни срещи като тази в София винаги съм се опитвал да разбера как минава неформалната част от тях. Официалната програма е ясна, там някакви изненади или „вкусни” от журналистическа гледна точка неща трудно се допускат. На вечерята, предшестваща пленарното заседание домакинът, премиерът Борисов бил казал, че ако искат да си имат доверие помежду си, първото нещо, което балканските лидери трябва да направят, е да спрат да говорят за велики държави на Балканите. Няма Велика Сърбия, Велика Албания, Велика Македония или България. Няма място за велики държави на тази малка територия, която наричаме Балкански полуостров или Югоизточна Европа. И никога не е имало. А посланията, които изпращаме към Европа и света трябва да бъдат послания на прогрес и стабилност, а не на проблеми и несигурност.

В едно от своите изказвания българският премиер сравни държавите от района с пръстите на ръката, които, макар и различни по големина, в компанията с останалите вършат отлично своята работа. Хубав образ, поучителен, напомня ми за нещо с наръча пръчки на хан Кубрат и неговото послание към синовете му. Български образ, така да се каже. Оставаше само да се напомни, че свити пръстите на ръката, правят юмрук, но и без да се артикулира, стана ясно за какво иде реч.

Поне шест месеца на българското председателство пръстите на балканската ръка ще действат заедно и синхронизирано, а както разбирам, вече имаме договорка и с Австрия, следващият председател на Съвета, темата за Западните Балкани да не слиза от дневния ред. А после идва редът на Румъния, нашият европейски съсед от север.



Коментари (0)

Няма коментари.

Добави коментар


архив